С

А|Б|В|Г|Д|Е|Ж|З|И|Й|К|Л|М|Н|О|П|Р|С|Т|У|Ф|Х|Ц|Ч|Ш|Щ|Ъ|Ю|Я

„САВА” – ранно- и среднохалколитна археологическа култура  по Черноморското крайбрежие между Шабла и Маслен нос. Получава името си от селищната могила Сава край град Дългопол, Варненска област. Култура Сава се развива на базата на култура Усое. На Север от Стара планина, поселенията й се срещат в основата на редица селищни могили. Жилищата са наземни, с правоъгълна форма: строени са от колове и обмазан с глина плет. Стопанството е земеделско-скотовъдно. Наред с традиционните каменни и кремъчни оръдия на труда се появяват и първите шила от мед. Керамиката има черен, жълт и кафеникав цвят и е украсена с врязан, бяло инкрустиран орнамент и канелюри, към които през средния халколит се прибавят щампованият орнамент и графитната рисунка. Характерни са паниците на високо кухо краче с лилиевидни израстъци на ръба на устието. Култура Сава е идентифицирана през 1964г. от  ст.н.с. I ст. дин Хенриета Тодорова.

„САЛТОВО-МАЯЦКА” култура – алано-българска археологическа култура, разпространена от средата на VIII до началото на X в. на обширна територия в басейна на Среден и Долен Дон. Носителите й влизат в Хазарския хаганат. Наречена е по имената на първите 2 разкрити местонаходища – Салтовския некропол (1900г., при с. Горно Салтово, Харковска област, Украйна) и Маяцкото градище (1906г., на десния бряг на Дон, до с. Дивногорие, Воронежка област, Русия). Разкрити са повече от 200 паметника на Салтово-Маяцката култура. Известни са два нейни основни варианта –лесостепен (алански) и степен (български). Салтово-Маяцката култура се характеризира с няколко вида селища – номадски (временни) лагери, неукрепени и укрепени селища, градове-крепости. Селищата са укрепени със землени валове, с каменни (Маяцко градище, Деснобрежно Цимлянско градище) или тухлени стени (градът-крепост Саркел). Зидовете са дебели, без основи, имат кули и добре защитени порти. Жилищата са номадски юрти с кръгъл план и лека дървена конструкция, полуземлянки, наземни жилища с каменни стени или със стени от плет, обмазан с глина. За отделните варианти на културата са присъщи различни типове некрополи: катакомби (в лесостепната зона), погребения в ями без могилен насип върху тях (на прабългарите), погребения в ями под могилен насип и ниши (на хазарите) и погребения чрез трупоизгаряне. Археологическите материали показват развитие на скотовъдство, земеделие (предимно в степния български вариант) и занаяти – железарство, дървообработване, и особено грънчарство. Керамиката е разнообразна по форма. Намерена е много вносна керамика (амфори, питоси, кани), което свидетелства за стопански връзки с Византия, Иран и др. страни. Оръжието е разнообразно и е свързано предимно с конната войска – саби, рефлексни лъкове, къси метални копия и др. Обработвани са костта, скъпите метали. С духовната култура са свързани многобройни рисунки върху камък, керамика, кост и рунически писмени знаци. Степният вариант на Салтово-Маяцката култура оставя следи в културата на българската държава, създадена през 681г.
Лит. Плетнева, С. А. Салтово-маяцкая культура. – в: Степи Евразии в эпоху средневековья. М., 1981.

Самбука (лат. sambuca), хелиакон – подвижна обсадна дървена кула със спускащ се върху зъберите на обсадената крепостна стена мост, достъпен чрез вътрешна стълба за изкачването на няколко война едновременно.

Санктуарий (лат. от sanctus – свещен) – вж. Сеκοс.

Сантрач (старобълг., тур.) – дървен пояс, дървена скара, вграждани в каменната зидария с неправилна структура (от ломен, объл камък и др.). Служи за изравняване на зида. Може да са скрити с лицев зидан слой или надлъжните греди да останат видими.

Сарай (тюркско, от перс. серай – дом, дворец) – 1. Жилище на турската заможна класа. 2. Селскостопанска постройка за съхраняване на сено, слама, селскостопански инвентар и др.

Саркофаг (гр. sarx, sarcós – месо, phágos – който яде) – 1. първоначално: Вид варовик, за който се смятало, че бързо унищожава телата на мъртвите и от който се изготвяли ковчезите. 2. Ковчег от камък, неголяма гробница, обикновено с архитектурно оформление и декоративна скулптурна или стенописна украса; 3. Надгробен паметник във вид на ковчег.

Сахан – открит двор при някои джамии, ограден с островърхи арки.

Сахат (тур.) – 1. Часовник; 2. Часовникови кули – самостоятелни постройки – строени в ХVІІІ и ХІХ в. в българските земи от турските власти и българското население за урегулиране на работното време в търговските и занаятчийски чаршии и като противопожарни наблюдателници.

Сбирьо – вторият, малък клет в родопската къща.

„Сваи” (рус. сваи – дървени колове) – колове от дърво, побити отвесно за заздравяване на почвата, и служещи за основи на сграда. Свайни постройки – постройки с основи върху сваи.

Секос (гр. sekos – оградено свещено място) – светилище в египетските и гръцките храмове.

Сектиле опус (лат. opus sectile – по Витрувий) – мозайка от по-едри мраморни или от друг материал плочки, с които се изобразяват геометрични фигури; вж.Мозайка

Селямлък (тур.) – 1. Тържествено отиване на султана в петък на молитва в главната джамия, придружено с церемонии; 2. Отделение в турска къща (отделна стая или няколко помещения), запазено само за мъже – за приемане на гости и пр. (за разлика от харема – женското отделение).

Септа (лат. saeptum, saepta) – ограда.

Сердаб (перс) – продълговато тясно помещение, което в египетските храмове и гробници било недостъпно и служело за приют на култовите статуи.

Сигнинум опус (лат. signinum opus – от гр. Сигния в Лациум) – настилка от варов разтвор без пясък, но наситен с дребно натрошени тухлени частици. Този разтвор се превръща в пластичен и непропускащ водата цемент. Употребява се или направо за подова настилк , или като основа на мозайките.

Сима (гр. simos – с извит, притъпен край) – 1. Най-горната част на гейсона с профил конвексно-конкавна крива линия, за да се образува отвътре улук за отвеждане на дъждовната вода от покрива. В по-малък размер симата може да съставя горната част на обиквовен корниз, например над цокъла; 2. вж. Кима

Синтрон (гр.) – изградени в полукръг стъпала покрай стените на апсидата в пресвитерия на старохристиянските и католически епископски църкви. Служи за седалки на висшето духовенство при тържествени служби.

Систил (лат. от sisto – установявам) – разположение на колоните, при което разстоянието между осите на две съседни колони е равно на два техни долни диаметъра (според Витрувий).

Скамил (лат. scamillus – тънка плочка) – слабо издигнатата площ, изсечена върху абака на капитела, между него и архитрава, с цел да предаде товара само върху носещата част на капитела. Да не се смесва със „скамили импарес” на Витрувий, които нямат хоризонтална повърхност и служат за изравняване.

Скоция (гр. от skotos – тъмно място) – 1. Изрез под висящата плочка на дорийския гейсон за пресичане пътя на стичащата се по челото на плочката дъждовна вода. 2. Кръгло вдаване (профил „гърло”) между два торуса в базата на йонийския и коринтския ред.

Скров – просторен килер.

„СЛАВЯНСКА” култура – за България: Археологическата култура (материална и духовна) на славяните, населявали земите на юг от река Дунав и станали основна съставка в процеса на образуването на българската народност (VII-Х в.). Археологически останки от Славянската култура са разкрити за пръв път в края на 50-те г. по надзаливните тераси на крайдунавските блата – в местността „Джеджеви лозя” при с. Попина и в местността „Стареца” при с. Гарван – Силистренска област.
Останки от Раннославянската култура са открити:
– в местност „Калето” при с. Нова Черна – Силистренска област;
– в местност „Печена могила” при Вълчедръм; в аула на хан Омуртаг при с. Хан Крум; в местността „Клиседжик” (при с. Виница – днес в чашата на язовир „Тича”) – Шуменска област.
На юг от Стара планина се срещат съвсем малко паметници на Славянската култура. Поради краткия период на обособеното обитаване останките от славянски селища са тънкослойни и се разрушават лесно. Те са разположени предимно край водоеми и нямат защитни съоръжения. Състоят се най-много от по двадесетина жилища-полуземлянки с площ от 6 до 20 кв.м., вкопани в земята на дълбочина до 1,60 м. Покрити са с двускатна или пирамидална дървена конструкция, носена от вертикални дървени подпори или опряна с краищата си на бреговете на ямата; на покрива са натрупани тънки пръти, тръстика и дебел слой земна маса. Отопляват се от каменна  пещ.
Откритите археологически останки са върхове от стрели, остриета от ножове, прости накити, сърпове, керамика. Съдовете са правени на ръка и са опалвани на открит огън или в домашни пещи. Откриват се и гърнета от VII-VIIIв., изработени на ръка и дооформени на ръчно грънчарско колело или формувани изцяло на ръчно грънчарско колело. Глината е с примес от пясък. По дъната се срещат релефни знаци. Разкритите некрополи в с. Попина, с. Гарван, с. Налбант, Тулчанско, и другаде показват, че основният погребален обичай у славяните е трупоизгарянето. Изгорелите кости се поставят в гърнета-урни. Рядко се срещат гробове с по 2 урни, заровени заедно.  Сред костите понякога има копчета, пръстени, обеци, ножчета, бронзови звънчета, прешлени за вретена. Повечето от тях са изгаряни заедно с покойника.
Славянската култура в днешните български земи се намира в генетично единство с архаичната общославянска култура в централна Европа (култура Прага) и в Източна Европа (култура Карчак – Житомирска). Има известни прилики и с Пенковската култура, оставена от антите в гористите земи и степи между реките Днепър и Днестър.

Соба – 1. Зидана печка в жилищно помещение, обикновено свързана с огнището на съседната стая „в’къщи”; 2. Жилищно помещение в българската възрожденска къща. Служи за спане, приемане на гости и като всекидневна стая. Името му е свързано с отоплителното тяло в стаята – зидана печка „соба”. Понякога собата е неотоплявано помещение, използвано предимно през лятото.

Соларий (лат. solaris – слънчев) – тераса, обикновено на покрива на римската къща.

Солей, солея  (лат. soleum – стъпало) – издигнато, чрез малко на брой стъпала, място пред олтара в християнския храм. Солеят е по-нисък от подиум.

Соленес (гр. от solen – улей, водосток) – плоска керемида, тегула; вж. Калиптер

Софит (ит. soffitto – таван) – 1. Архитектурно разработена долна повърхност на тавани с касети; 2. Архитектурно разработена долна повърхност на греди – орнаментиране с ивици, профилиране; 3. Обърната надолу повърхност на греда, арка, таван, корниз и други архитектурни детайли, декоративно разработена.

Спеос (гр. speos – пещера) – гробница, изкопана хоризонтално в скала (хипогей).

Спикатум опус (лат. spicatum opus от spica – рибена кост) – зидария, при която тухлите или камъкът се поставят на лицето на зида не хоризонтално, а наклонено, така че се образува „шев”, наподобяващ „рибена кост”.

Спина (лат. spina – гръбнак) – средната линия в хиподруми и циркове, маркирана със стена за отделяне пътищата на отиване и връщане при надбягванията.

Спира (гр. и лат. spira – извивка, от плитки) – базата на античната йонийска колона, чиито торуси често са украсени с орнамент – плетеница.

Сполия (лат. spolium – военна придобивка, плячка) – 1. Пластична украса с изображения на оръжия и доспехи. 2. Преупотребени архитектурни части и материали.

Стабула, Стабуло, Стабулум (лат.) – 1. Обор; 2. Стопански сгради към римските пътни станции (манзии, мутации), предназначени да обслужват персонала им.

Стадион (гр. Stadion) – продълговато място, а по-късно и сграда за гимнастически игри и състезания.

Стела (гр. stele) – надгробен изправен камък.

Стереобат (гр. Stereos – здрав, твърд) – 1. Невидимата, но добре обработена зидария под стилобата и зад крепидомата; 2. Стъпаловиден цокъл на здание

Стил (гр. от stylos – колона) – докато понятието ред изразява само съотношенията между частите на колоната и антаблемана, взети заедно, характерни за дадено време, стилът е също така характерният начин за архитектурно изразяване, добит от по-дълъг опит и разпрострян и върху всички съставни части на сградата, които заедно образуват архитектурно единство. Под стил трябва да разбираме преди всичко особеностите на съдържанието, изразено чрез формата.Стилът се твори от условията на материалния живот и светогледа на определена класа през дадена епоха. В него има развитие, както и в живота.

Стилобат (гр. stylobates – колона и твърдо стоя: подложка на колоната под базата ѝ) – 1. според Витрувий – Подножието на колонадата в античната архитектура; 2. Горната видима повърхност над стереобата или самата каменна настилка, върху която се издигат колоните; 3. като съвременен термин – Висока подложка на колона.

Стоа (гр. stóa) – 1. първоначално – Преддверен колонен навес пред жилищни и други сгради. 2. след това – Самостоятелен колонен навес (покрит ход) с една или няколко пътеки (кораби).

Стобор – тесен (около 1м) коридор, който обгръща почти изцяло от 3 страни къщата. Служи за място за пране, склад, а в единия край и за нужник. Изграден е под стряхата върху издадените подови греди и е обкован отвън с отвесно наредени една до друга чамови дъски. Стоборът е типичен за Странджанската възрожденска къща.

Стълбово-талпена конструкция – дървена стенна конструкция от колони и талпи, характерна за къщите от периода на българското Възраждане. Тя заменя стенната конструкция „на венец” от периода на Предвъзраждането. Дървеният скелет се изгражда като талпи с дължина от около 1м се „натъкават” в жлебове отстрани на колоните. Стълбово-талпена конструкциястъпва върху подложна греда, легнала върху каменния основен зид.

Субструкция (лат. substructio от sub + structio – долу + строеж) – 1. Основи, подземна носеща част на сграда, крепостен зид, колона, стълб и други; 2. Масивната долна част на сграда, под еркерно издадения етаж.

Суперструкция (лат. superstructio от super + structio – горе + строеж) – надземната част от градеж.

Суспенсури (лат. suspensurae) – масивен под върху ниски колонки за запазване от влагата или при подово отопление (хипокауст).

Сцена (гр. skênê – палатка) – 1. Цялата сграда, която опира до орхестрата на противоположната страна на театрона, предназначена за подготовката и изнасянето на представлението. 2. „Сцене фронс” (лат.) – архитектурно декорираната стена на дъното на просцениума.

© 2013, AGGA Studio. All rights reserved.